ХЛОПКАРСТВОТО В ГАБРОВСКО /етноорганоложки аспекти на занаята/*
Мануела Бончева
* Текстът е отпечатан в : Камбаната – бит, обред, мит. Годишник на ЕМП. 1999, 65-70.
Ключови думи: етномузикознание, органология, идиофони, овчарски звънец, хлопкарство
Човекът-хлопка. Може би трябва по-внимателно да се вгледаме в този събирателен образ, слял в едно човек и инструмент, за да доловим не само апотропейния оглушителен шум на хлопките, но и медния глас на звънеца, с чиято помощ югичът извежда стадото от “долната земя” (Захариева 1987: 23-78, 96-100) звънецът, който съобщава на пастира, че стадото му е наблизо.
Човекът-хлопка е своеобразна симбиоза, чиито проекции се открояват не само в мъжката маскарадна обредност в лицето на кукера-хлопка, но и в релацията хлопкар-хлопка. Разчленяването на тази релация дава възможност да се вникне в дълбинните смисли на нейните два сегмента.
Настоящия текст е фокусиран върху някои основни дейности от технологията при изработването на хлопките. Засяга се утилитарното и обредното функциониране на звънеца и се извеждат някои символики на технологичния код. Интерпретира се и осмислянето на хлопката от майстора в качеството й на музикален инструмент и на хлопкарството като изкуство. Вниманието се насочва и към фигурата и специфичните социални позиции на майстора, който е основната движеща сила на технологичния процес. Темпоралният обхват визира съвременното състояние на очертаната проблематика и проекциите в него на определени традиционни особености, доколкото теренният материал и литературните източници позволяват реконструирането на традиционното. Емпиричната база на проучването е формирана от теренен материал, събиран от автора през 1995 г. в Карловско и през 1998 г. в Габрово. Изборът на габровските хлопкари се аргументира с факта, че те са сред най-ярките представители в този бранш1. Методиката на изследването се основава на включеното наблюдение и полусвободното интервю (Джонев 1996: 175, 176).
Изработването на хлопките е един твърде дълъг и сложен процес, синтезирал около двадесет и седем операции от момента на “разкрояване на ламарината” до “докарване на глас”. След изготвянето на металните плочи идва ред на три операции, които при стария занаят са ръчни. Това са : 1) правене на набори на менгеме; 2) изчукване “на студено” на три калъпа последователно и 3) предаване на форма на хлопката, чрез изчукване “на горещо” на четвърти калъп.
Днес трите операции се извършват едновременно само с едно изтегляне на специална машина която може да бъде “шпиндел” или “хидравлика”, в резултат на което излизат вече оформени “заготовки”. Съединяването на страничните ръбове на хлопката, по традиция извършвано на ръка, чрез занитване, сега се постига с помощта на “пунктшвайц” и точкова заварка. Най-съществените моменти от цялостния технологичен процес, имащи пряко отношение към майсторското изработване на хлопки с отлични инструментални качества са свързани с подбора на ламарината, максимално точно приготвяне на разтвора за бронзирането на хлопките и “докарването на глас”.
Изборът на материал е свързан с наличността на определен вид ламарина. Открояват се няколко възможности за подбор. Като най-качествена се представя, “двойнодикапираната” ламарина, която според майсторите е продукт на нашето съвремие и не фигурира в занаята през първата половина на века, когато най-често се използува стоманизирана (Качулев 1956: 249-265) и бакърена (Дечев 1903). При невъзможност да се набавят листове ламарина майсторите днес употребяват и подръчни материали като кюнци и по-рядко варели, а в посочения минал период – варели, газена тенекия и лопати. От значение е материалът да бъде мек, за да се поддава по-лесно на обработка. Твърдата стоманизирана ламарина не се изтегля добре и при работа върху нея с чук или преса често се пука.
Сместа на заливането (бронзирането) на хлопките представлява разтвор от вода, глина, бронзови стружки и боракс. В някои случаи стружките може да бъдат месингови, а към сместа да се прибави кварцов пясък. Тя се бърка докато стане хомогенна. Майсторлъкът е в точното спазване на пропорциите между отделните съставки, чието уточняване често става с налучкване и е професионална тайна. Може би достигането на най-сполучливото пропорционално съотношение при заливката чрез неколкократни проби е необходимост и индикатор за майсторлък, поради непредаването на тайната от майстор на майстор, дори и в процеса на обучение.
“Докарването на глас” на хлопката също е професионална тайна и е най-важният етап от работата на майстора. Въпреки липсата на конкретен отговор на въпроса: “Как се постига добър глас на хлопката?”, изкристализират два важни детайла от процеса на работа върху кованите звънци, които два детайла имат отношение към ясния звън на хлопката. Първият е свързан с качественото заливане на страничните ръбове на звънеца, където краищата на ламарината се съединяват около устата. В противен случай хлопката “няма глас” (И. С.) или “дрънка като тенекия” (Г. Г.). Вторият детайл касае дебелината на ламарината около устата, която трябва да се изтъни, за да звънти.
В технологичния процес се наблюдават известни нововъведения, свързани с изработването на критерий у майстора относно качеството на ламарината и с механизираното производство на хлопки, при което количеството продукция се увеличава и рискът от брак при приготвянето на заготовките се свежда до минимум. По този начин се спестява и излишният физически труд около изковаването на хлопката. Традиционният начин или още както майсторите го наричат “старият начин” на правене на звънците се поддържа “изкуствено” само в “Етъра”, поне що се отнася до интериора на хлопкарската работилница, т.е. помещението, което може да се огледа от посетителите. Във вътрешната си стаичка обаче майсторът крие своя съвременен технически усъвършенстван инструментариум. И все пак големият майсторлък е в пропорционалната и качествена заливка и финото изтъняване на устата на хлопката. И сега тези операции остават извън обсега на механизирания процес и във владението на съзидателните човешки ръце.
Символното третиране на хлопката в контекста на традиционното мислене е синтезирало древни представи, свързани с нейната хтоничност, апотропейност и функциите й на медиатор между ”този” и “онзи” свят. Тези свои качества хлопката добива от една страна чрез материала от които е направена, а от друга посредством технологичните операции, водещи до създаването й. В символната същност на метала, извлечен от земните недра априорно е заложено хтоничното начало и връзката с отвъдното (Маразов 1994: 39-53). Преминал през топлинната обработка на огъня той приема неговото значение на “посредник между два свята”, имащ “очистителна сила, която пропъжда злите духове” (Георгиева 1983: 67, 68). Топенето на метала е семантичен еквивалент на символната му смърт, за да се роди отново преобразен като чист метал, отделен от грубия минерал и притежаващ могъщество и безсмъртие (Шевалие, Геербрант 1996: 46, 47). С апотропейна символика според българските традиционни вярвания са натоварени желязото и предметите, направени от него (Георгиева 1983: 65, 66). Известна е и голямата звукопроводност на бронза (Шевалие, Геербрант 1996: 121, 122), съдействаща за извличането на силният прогонващ звук.
Специфичната зависимост между материала и звука се проявява и при съвременната хлопкарска технология в необходимостта от качествено бронзиране на кования звънец, за да има ясен глас.
“Ако има някъде шупличка, ей тука аф съйдиненеето…не заляно убаво…да не е минал бронзът да запои двете…почва да шупти лопката – дрънка кат тенекия, немой да дрънка тъй ясно” (Г. Г.).
Окачествяването на хлопката като безсмъртна от съвременния майстор провокира алюзията с традиционното схващане за безсмъртието на металите. Коването в качеството на основен двигател в технологичния процес, носи идеята за оплождащото начало, изкристализирала в сексуалната натовареност на технологичния код, чиято макропроекция е демиургичния акт. Чрез този акт се преодоляват силите на хаоса и се постига структурирането на света.
Днес традиционното осмисляне на коването е загубило своята актуалност, за което съдейства и фактът, че технологията се механизира и така ковашката дейност почти отпада от серията технологични операции. Изключение е моментът, свързан с настройването на кования звънец, когато устата му се коригира с помощта на чук.
Гласът на хлопката е крайният резултат от верижните действия, водещи до сътворяването й, както и неин звуков еквивалент. Натоварен със семантиката на метала и на процеса, провокирал звукопостигането, звукът изразява и дублира споменатите по-горе свойства на хлопката в хтоничните, апотропейните и медиаторните й функции. Подобни конотационни връзки, вече са изведени в етномузиколожката литература (Захариева 1987: 36-107), но не са видени през призмата на проблема за материала и технологията при изработване на хлопката. Погледнато от този ракурс, към релацията свирач – инструмент – звук може да се интегрират нови смислови звена, засягащи суровината и изработката на кования звънец.
Разгледаните до тук характеристики на хлопката се проявяват основно в контекста на кукерската и русалийско-калушарската обредност и на обредния песенен фолклор. В кукерските и калушарските игри движението на хлопката по оста материал – технологичен процес – звук намира своята окончателна реализация и затвърждава символните си значения на ново действено ниво. Това се извършва, чрез включването на звуковия продукт на звънеца в сонорните комплекси, създаващи сакралния ужас (Захариева 1981: 95-106), чиято амбивалентност корелира от една страна с хтоничното начало, а от друга с оплодителния акт като умален модел на демиургичния. Хлопката-апотропей е вълшебният помощник (Проп 1995: 163-197) на кукера или може би второто му Аз, неговия предпазен звуков щит при преминаването на границата между “този” и “онзи” свят. Хлопката черпи цялата си сакрална сила един път - от безсмъртния метал и втори път – от акта, имитиращ сътворяването на всемира.
В обредния песенен фолклор хлопката се интерпретира като звуков символ на югича – водача, който трябва да изведе стадото от долната земя (Захариева 1987: 95-100). Осмислянето на животното-водач, респ. на хлопката в качеството на медиатор, предполага способността й да осигурява свободното преминаване на границата между “онзи” и “този” свят.
В традиционната култура апотропейният смисъл на хлопката се откроява и в овчарския бит, където наред с чисто утилитарното си предназначение тя служи и за предпазване на животните от зли сили (Захариева 1981: 95-106).
Сакралността на хлопката е актуална и в настоящето, но в контекст, различен от традиционния. Става дума за третирането на кования звънец като произведение на изкуството, за чиято направа се изисква дарба, а дарбата идва от Бога. Днес осмислена и в качеството на реликт, хлопката носи в себе си спомена за сакрализираното от нас минало, което е сред маркерите на съвременната ни идентичност. Можем да открием хлопката в музея, в антикварния магазин, в Задругата на майсторите…Но тук тя “мълчи” и е експонат. В кукерските игри, придобили вече зрелищно-развлекателен характер кованият звънец продължава да звучи, но само в качеството си на шумопроизвеждаща вещ – част от старовремския кукерски костюм, освободена от обредните си конотации. Подобно функциониране на хлопката авторът установява при наблюдение на “старчовските” игри в с. В. Левски, Карловско през 1995 г. В групата на старците се забелязват нови персонажи – дяволи, които носят със себе си метални предмети, наподобяващи по форма чинели. По този начин общия шумов фон увеличава силата на звука си.
В скотовъдството хлопката функционира на утилитарно ниво като средство, служещо пастира да различава едно от друго животните и в качеството на ориентир сред тях. Едновременно с това звукът й може да предизвестява и опасност, при нападение на стадото от вълци.
Говорейки за хлопката и хлопкарството не мога да не засегна и фигурата на хлопкаря в качеството му на субект на технологичния процес, посредством който се ражда хлопката.
В контекста на традиционната култура символните характеристики на хлопкаря по линията на тъждествеността се дублират с изведените по-горе свойства на кования звънец.
Идентифицирането на хлопката като музикален инструмент не е приоритет само на етноорганоложката наука, а се открива и в менталните нагласи на съвременния майстор-хлопкар. Макар и немузикант, в неговите специфични естетически представи изпъкват корелациите: хлопка-музикален инструмент, който може да се настройва и хлопкарство-изкуство. В тях се отразяват не само майсторовите схващания, а и тези на съвременното общество, но пречупени през погледа на хлопкаря. Осмислянето на хлопката като музикален инструмент е пряко свързано с възможността един професионален музикант да подбере звънците, използвайки подходящ инструментариум за настройването им. Ето как Г. Г. описва подобен случай: “Нашите могат да съ напраат на тонове: до, ре, ми, фа, сол…Дажи има един музикант, който му направихми цяла поредица от първи до шеснайсти номер и с туй, с китарата дрънка и ги настройва…Хлопката съ настройва също кат` музикален инструмент.”
Възприемането на хлопкарството не като обикновена работа за препитание, а в качеството му на изкуство е един от критериите за майсторлък. Майстор Грозьо (Г.Г.) характеризира занаята си и отношението на околните към него по следния начин: “Ами обикновените не разбират…Викат: “А, проста работа…” Пъ как съ праи да дрънка..как съ настройва…Те не разбират, че има нещо изкуство и в лопката.”
Начинът, по който хлопката и хлопкарството се възприемат от съвременното общество е индикатор за мястото на хлопкаря в социума. Двете кризи в животновъдството, настъпили в резултат на създаването на ТКЗС през 50-те години и неговото разтуряне през 90-те, когато се изколва голямо количество добитък, предизвикват срив в производството на хлопки. Замирането на този днес “изкуствено поддържан” занаят е в резултат на спада в търсенето на хлопкарския продукт. Това води до неизбежна икономическа несъстоятелност, която е основна, ако не и единствена причина за ниския социален статус на хлапкаря и за трансформирането на неговия занаят от авторитетен в неавторитетен.
Преди кооперирането на земята хлопкарите са сравнявани със златарите, като хора занимаващи се с доходоносен труд, поради което са били на почит в общността. За тях Г. Г. казва: “…печелиха кат` златарите…Печелиха много…Авторитет имаше онзи който имаше пари.”
Изключително престижен през първата половина на века, хлопкарския занаят от 50-те години нататък губи своите доминиращи позиции и получава определението “цигански занаят”, асоциирайки се по този начин с маргиналността на една етническа група каквато е ромската.
Отграничаващи се от другите и изпъкващи на фона на общата маса майсторите-хлопкари в качеството си на членове на една обособена общностна група са носители на определена подвселена от значения, чиито когнитивни съдържания са езотерични (Бъргър, Лукман 1996: 99-112). Според И. С. “Майсторлък е да направиш нещо, което повечето хора не могат да правят.” Но за да се достигне майсторлъка, е необходимо да се усвоят най-важните моменти от технологичния процес. Те могат да бъдат или са професионална тайна, чиято степен на овладяване и запазване е белег за различно ниво на майсторство.
Личността на майстора се явява своеобразно съсредоточие на срещата, която си дават традицията и модерността в нашата съвременност. Проекциите на тази “среща” са както съвременната хлопкарска технология, така и функциониращия днес модел на обучение. Преминаването от изцяло ръчно към полумеханизирано хлопкарство е своеобразна метаморфоза, наложена от техническия прогрес и осъществена с активното посредничество на майстора.
Спецификата на хлопкарския занаят, изискваща няколкогодишно обучение за постигането на майсторлъка, който не се учи по учебник, прави хлопкаря неподменяем за разлика от модулния човек. Противоположно на модулното образование, обучението на майстора е неуниверсално, нестандартно, индивидуално и специализирано (Захариева 1998: 48-78), оставащо близо до традиционните способи за предаване на занаята между поколенията. От съществено значение при поемането на занаята е достигането на професионалната тайна, която действуващият същински майстор пази ревниво, а бъдещия майстор се стреми да достигне до нея. В тази своеобразна борба за надмощие е заложена идеята за сакралната кражба, чието осъществяване “е знак за сила у крадеца, знак за борба и за победа” (Йорданова 1995: 51-63).
И днес сред майсторите е актуален израза “Занаятът ни съ дава, а съ краде”2, чийто смислов еквивалент прозвучава в изказването “Ако чиракът е схватлив никой няма да му хване ръцете” (И. С.).
От друга страна, опитвайки се да намери своето адекватно място в нашето общество, гъвкавият и конформистично настроен майстор задължително е усвоил преди или след хлопкарството и други професии. Подобна професионална мобилност е твърде важна за съществуването на модерния човек (Гелнер 1996: 95-100).
Оцеляло до наши дни, въпреки преживените кризи хлопкарството в гр. Габрово бележи една устойчивост във времето. Самият факт, че независимо от превратностите на днешното ни битие, майсторите продължават да упражняват занаята, е показателен за жизнеността на хлопкарство в динамичното ни съвремие.
БЕЛЕЖКИ:
1 За целите на настоящето изложение е обработена емпирична информация от проведени интервюта с двама габровски хлопкари - Грозьо Донков Грозев, р. 1922 г. и Иван Димитров Станев, р. 1944 г. Двамата са местни жители. Когато се цитират в хода на изложението ще се използват инициалите (Г.Г.) и (И.С.).
2 Инф. Цвятко Цветков, от гр. Габрово, гайдар и майстор на духови инструменти, р. 1970 г.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Джонев, С. 1996 Социална психология, школи и изследователски методи. С., Т. 1.
Качулев, И. 1956 Звънчарството в Гоце Делчев - ИИМ, кн. ІІ и ІІІ, с. 249-265.
Дечев, В. 1903 Среднородопското овчарство - СбНУНК, кн. ХІХ.
Маразов, И. 1994 Митология на златото. С.
Георгиева, И. 1983 Българска народна митология. С.
Шевалие, Ж., А. Геербрант 1996 Речник на символите. С., Т. 2.
Захариева, С. 1987 Свирачът във фолклорната култура. С.
Захариева, С. 1981 За мястото на звуко-инструменталното начало в българския фолклор. - Музикални хоризонти, кн. 3-4, 95-106.
Проп, В. 1995 Исторически корени на вълшебната приказка. С.
Бъргър, П., Т. Лукман. 1996 Социално конструиране на реалността. С.
Захариева, С. 1998 Традицията в съвременното модулно общество. - Българско музикознание, кн. 4, 48-78.
Йорданова, Ц. 1995 Звукът и сакралното. - Български фолклор, кн. 1-2, 51-63.
Гелнер, Ъ. 1996 Условията на свободата. Гражданското общество и неговите съперници. С.